По тялото му белезите на съдбата си личаха. Пречупиха му тялото, но не душата. Фалшивите принцеси , забиваха една по една, с острота камата. Уви такава му била съдбата. Изправи се с кървящото сърце.. Протегна с надежда двете си ръце. Уви зад маските, никой не видя истинското му лице. В сетните си мигове прошепна той. Аз не съм злодей, не съм герой. Човек съм аз! И настъпва моят час. Камбаната злокобно заехтя. В мъгла обвита идва тя. С целувка каменна дойде. И живота клети му отне. На лента миговете се явиха. Демоните адски от гледката се удивиха. Нима истината е това ? Обичал е една жена ? Маската си бил свалил, сърцето си за нея бе открил. Като ангел тя била. Тази негова жена. Времето за нея спрях, а тя обвита в страх. Но и в това любовно безвремие, дойде тъма. Извади тя страхливата кама. Прободе го в сърцето право тя и сложи край на таз игра. И принца-просяк на земята проснат е, лежи. И само кръвта му истинска е, сред този фалш и лъжи. И края на тази приказка дойде. В локвата от кръв, една дума само се чете. Дума, за която с живота си плати и в захлас, Любов, любов,любов, повтаря , тъжен женски глас !