Една скала и на нея жена.

Пропаст и огромна долина.

Погледът и втренчен в точка една,

където сенки са вкупчени в гъста тъма.

Гледа, плаче и юмруци стиска,

спомените в нея сякаш ще подтисне,

а те се трупат ред по ред

и чудят се кой да е най-отпред.

Затваря очи и вижда му лицето.

Протяга ръка и ще го пипне ето,

но уви от болката в сърцето,

отваря очи и поглежда към небето.

Къде си, върни се, защо ме остави,

не ме ли обичаш,че така ме забрави?

Аз не ще ти простя каквото направи

и сама ще живея с отворени рани.

Той е до нея потънал в сълзи,

глас няма, но всичко крещи,

обичам те още, не ме мрази

за мен била си и всичко си ти.

За нея той бе сърцето си дал,

защото нейното я бе предало.

Погуби се той, но жива е тя

и плаче, проклина тази съдба.